КАКВО ЩЕ СЕ СЛУЧИ УТРЕ?

Днес навярно никой не може да каже и дори да предположи какво ще се случи утре, вдругиден или след седмица.

Обед е. Но още вечерта, след няколко часа, правителството може да приеме някакви нови поправки към своите вчерашни решения „във връзка с настоящата ситуация“, и животът ще потече по нов начин!

Никога досега не сме имали такова количество източници на информация. Намираме се в непрекъснато информационно поле, обвити в облаци от факти и мнения. И нищо не знаем! За Вселената знаем, за далечните галактики предполагаме, но дали да извикаме за утре бавачката на детето, не знаем. Може би още тази вечер ще се окажем безработни.

Никой от онези, които сме свикнали да слушаме, не казва нищо. Да купуваме или да продаваме? Да депозираме или да изтеглим всичко от сметките си? Да оставаме ли в тази страна или да бягаме? Да се запасяваме ли с маски или с хляб?

Какво става?

Какво ще се случи утре?

Аварийно спиране на върха на развитието на цивилизацията. Кино, в което сме и актьори, и зрители в залата. На екрана, като на забавен каданс, една висока кула започва да се накланя, а ние стоим в основата ѝ, гледайки нагоре с широко отворени очи и не можем да помръднем от мястото си.

Вероятно е имало и по-лоши времена. Но винаги всичко се е подреждало по-добре: в друга държава, в друга професия, с друг социален статус. И тогава е било разбираемо – трябва да се преместим там, където е по-добре. Да се вслушаме в съветите на различен тип експерти и авторитети. Да се опрем на опита на поколенията, както се казва: „Няма нищо ново под слънцето“. Но или пророкът е премълчал за нещо, или наистина в архивите на цивилизацията нищо подобно не е отбелязано.

Днес всички ние, без изключение, стоим в подножието на наклонената „кула“ на нашите основи, идеали, принципи, приоритети, закрепващи елементи, партитури, шаблони и техните отломки са на път да полетят точно върху главите ни. На някои ще им бъде трудно да се измъкнат, защото земята почти е изчезнала под краката ни. Други ще се изложат на риск, за да може под маската на безстрашието, колкото се може по-бързо да се отърват от терзаещите ги мъчителни страхове. Трети ще затворят очи и ще чакат, разчитайки на инерционните сили на системата, с надеждата, че скоро всичко ще бъде както преди.

Защо всички мълчат?

Какво ще стане с нас?

Нашите лидери! Имащи власт владетели на съдбите, вие още ли сте в кулата или вече сте в своите бункери? Може ли да ни подскажете накъде да бягаме, докато тази грамада от остарели идеологически догми не ни е погребала под своите отломки? А средствата за масово осведомяване от всички нюанси – не бихте ли могли да се изразите недвусмислено и ясно кого днес ще заливаме с мърсотия? Кого ще направим отговорен за подкопаването на нашите ценности?

Хей, акули на рекламата, бизнес магнати, гении на застрахователни полици, елити от всички нюанси! Какво ще посъветвате, каква е поне приблизителната прогноза за близкото бъдеще? Вашите апартаменти на върха на опасно наклонената кула първи ще полетят надолу. За да бъдем честни, всички ние мечтаехме за социалните асансьори, за да бъдем сред вас. Една мозъчна гънка от всички функционираше в нашите глави е в режим на постоянно напрежение – кого още да настъпим, за да се изкачим няколко етажа по-високо?

Всички вие, сякаш сте си глътнали езика! Каски ли са ни необходими или вече направо лопати?

Да попитаме ли известния футуролог, начертал живота ни за десетилетия напред, чак до „технологичната сингулярност“? Може би неподражаемият Рей Курцвайл ще ни подскаже нещо за близките 12-24-36 часа – какво ще се случи по-нататък?

Залози в казиното на съдбата:

Война?

Избори?

Ваксина?

Ще успеем ли? Ще запазим ли поне нещо от натрупаното?

И всичко е заради „короната“, въпреки че в тълпата се чуват гласове, че малкият вирус е нашият спасител, а не гробар. Кулата отдавна е изгнила, тя така или иначе щеше да се срути, но Covid „сигнализира“ SOS и ние спряхме стремежите си точно до стълбището.

Спомнете си, че веднага щом се съгласихме с него от самото начало, всичко се подобри. Вкусихме нов живот – спокоен, без суета, вкъщи, със семейството. Мислехме за всички. Викахме: „Vivat (Да живее)!“ на героите-медици и изпитвахме искрена благодарност към тях. Разкайвахме се. Спазвахме дистанция. Бяхме трогнати от внезапно подмладената природа. Радвахме се на глутницата вълци в парка на Тел Авив и на рибките в каналите на Венеция.

Сега лекарите и медицинските сестри ни молят да си стоим у дома, изтощени са, но ние вече не чуваме: „Кои са те изобщо, за да ни диктуват?!“И ъгълът на наклона на кулата стремително се увеличава…

Трябва да спрем, да замрем, да не се движим, да мислим. Трябва да я разглобим на части, чувате ли? Да, разбира се! Трябва да се опитаме да я разглобим всичко заедно – кулата на нашите идеали, закрепени с разтвора с марка „Аз не съм жертва“. Ще бъде по-безопасно да се спуснем от небесните върхове на аргумента на ненаситното консуматорство по-близо до земята – на обширния фундамент на общите интереси.

Какво значи „невъзможно“.

Сякаш сме опитвали!

В края на краищата какво губим?

Ще преразгледаме нашите глупави ценности и ще видим как е устроено всичко около нас – в естествен, а не построен от нас свят. Хиляди, хиляди години, а му няма нищо! Издига се над всичко така, сякаш нищо не се е случило след всичките наши пакости: атомните бомби, обръщането на реките, изсичането на горите.

Природата е разумна.

Как успяхме да пропуснем тази елементарна формула на живота: заеми своята ниша – стани част от цялото – не мисли за себе си – помагай на другите? В света има място за всички, и то не за сметка на другите.

В това е спасението: да копираме, да възприемем, да отразим самата същност на този свят, съществуващ в хармония. На никого не му е нужно повече от необходимото. Никой не трябва да преправя света за собствена изгода. Трябва да се успокоим. Да се погрижим за всички. Да си спомни за десетте заповеди – това не е религия, това са градивните елементи на Вселената, великият алгоритъм, на който всичко се крепи.